Аспарух Петров завършва художествената гимназия в Троян със специалност реставрация на керамика, но така и не се занимава с това, както и не прави опити да продължи образованието си в някое от висшите учебни заведения в България. До 2007-ма се занимава с графични опаковки в различни телевизии в София. От 2008-ма работи на свободна практика като режисьор – аниматор на рекламни клипове, кратки филми и други визуални форми.

1. От кога се занимаваш с анимация?

С анимация се занимавам от 2001-ва когато заради операция на апендикса ми се наложи да стоя в къщи около седмица. Тогава за щастие или не имах компютър под ръка и започнах да пробвам да рисувам векторни изображения на Flash с мишката, а после се пробвах да ги раздвижвам. Това, разбира се бяха изключително начални опити, но не ми оставаше друго освен да се отдам на страстта си от детството, така или иначе не можех да си намеря работа с керамика, защото не можех да вдигам тежко, и така започнах домашна преквалификация към дигиталните изкуства.

Някъде в този период си спомням, че се появиха няколко диска с дигитални рисунки на водещите художници в областта. Спомням си че бях поразен като видях какво може да се постигне с компютър и мишка. Чак след няколко години разбрах, че всъщност това се прави с таблет и писалка.

2. Къде е мястото на българската анимация на световната сцена?

Мисля че позицията на българската анимацията отговаря на позицията на самата държава на световната сцена. Нямам предвид, че трябва да започнем да произвеждаме филми за кисело мляко.

3. В международния проект “Баща” наблягаш ли на част от народопсихологията на българина? („Баща“ е анимационно-документален филмов проект, който има за основна цел да разкаже за периода на морален, социален и политически преход през погледа на личната история. Фокусът на проекта е върху взаимоотношението дете-баща, с оглед неизбежната идентификация на зрителя. По темата ще бъдат събрани интервюта, които ще представляват оригиналният източник за филмовия сценарий. Различни режисьори на анимационни филми ще интерпретират историите в индивидуален визуален стил)

В началото идеята за „Бащата“ имаше политически замисъл,  но с течение на времето стигнахме до решението да покажем по-скоро лична история. Не искахме да конкретизираме в българщината, а по-скоро да покажем един общочовешки образ.

4. Занимаваш ли се със странични проекти извън виртуалното пространство?

Освен акварела и няколко други изобразителни техники си имам винтоверт, и сега пробвам разни по-приложими в битието ми идеи от дърво.

5. И накрая баналния за всички въпрос – какви са бъдещите ти творчески планове?

В главата ми постоянно жужат няколко десетки хрумки, в зависимост от ситуацията ги кръстосвам по различен начин. Наскоро приключих един новогодишен анимационен клип и сега си почивам с оформлението на сайта ми. Не знам каква ще е следващата провокация и също така нямам представа какъв ще е и резултатът.

Повече за работата на Аспарух виж в профилите му във vimeo и Компот Колектив или на artaspa.com.  За „Баща“-та виж тук, тук и тук, а работата му във ФЕАФ 2011 може да си припомниш тук

Въпросите зададе: Тодор Станчев

Фокусът през трите фестивални дни премина през ромската действителност, светите места на различни конфесионални групи и традицията в съвременността.

Началото бе поставено с проекта на продуцентите от АГИТПРОП и филмовия канал HBO и двата филма произлезли от тази колаборация – лентата на София Тзавела „Хотел Рай” за култовия (и вече несъществуващ) блок 20 в Ямбол и филмът на Йордан Тодоров за момент от живота на една от най-заможните прослойки на ромския етнос – кардарашите.

Разказът за „бетонните фараони” на Тодоров предизвика широка дискусия и множество въпроси към младия режисьор. Филмът описан от създателите си като „възхвала на живота във всичките му измерения – тук и в отвъдното” и взел през 2010 г. Награда за дебют на Фестивал на българското документално и анимационно кино “Златен ритон” и Награда на Българската филмова академия за режисьорски дебют в документалното кино, съвсем заслужено обра и овациите на зрителите на ФЕАФ.

Свои продукции във всеки един от дните представиха и медийните партньори на фестивала – Телевизия Туризъм. „В Кавракирово с песен на зурни”, „Старовремска жътва” и „Между полумесеца и кръста” пренесоха присъстващите от петричкото село на майсторите зурнаджии през радомирското поле до Делиормана. Последното от заглавията, представено от автора на лентата Стоян Радулов също предизвика интереса на публиката. Филмът, с консултант Невена Граматикова, разказва за малко позната част от населението на България – къзълбашите, изповядващи алевизма – религиозно течение в неортодоксалния ислям, близко до неговия автентичен вид и твърде общо с ранното християнство.

 Зрителите се потопиха в различни аспекти на традиционната култура на българина с няколко заглавия представящи зимните маскарадни обичаи и филми като „Хурката” и „Къната” на етномузиколога Веселка Тончева. Традицията при другите балкански етноси беше показана чрез филмите „Дяволско коло” на Тамара Попов (Сърбия), „Последния гуслар” на Сахит Коколи (Косово) и „Сестрите на Лилит” на Емел Челеби (Турция). Премиерна за българската публика стана лентата „Нестинари” (2010) на Златолина Семова, разказваща за съвременното състояние на един стар ритуал, забулен в мистика и включен от ЮНЕСКО в Списъка за нематериално световно културно наследство.

В рамките на трите си дни, обявени от организаторите отново с вход свободен, фестивалът бе посетен от над 500 души. С оглед на нарастващия интерес към този филмов жанр и тясната през по-голямата си част от времето 100 местна зала, Сдружение за културни инициативи обещава с третият ФЕАФ да компенсира това причинено неудобство с по-голям салон и по-добра организация.

ФЕАФ 2011 се организира от Сдружение за културни инициативи в партньорство с Академичното етноложко сдружение, Катедра Етнология на Софийския университет и издателство Вакон. Медийни партньори бяха Телевизия Туризъм и списание The Explorer.

Click to view slideshow.

текст: Атанаска Станчева

Работил е още като читалищен секретар, радиопрограмен ръководител, учител и сценарист на 13 телевизиони филма за предаването “Атлас” на БНТ. Има издадени 8 самостоятелни книги, сред които “Скришен фолклор” (1992; 2002); “Чалник – игра за всички възрасти” (2004; 2010), „Маската копанка” (2008); „Родословен показалец за Пернишко” (2011) и 7 в съавторство.

1. Г-н Мильов в тазгодишния ФЕАФ ще участвате с две заглавия, снимани за TVT – „Долината на маските” и „Старовремска жътва”. Да очакваме ли нови филми от вас за следващото издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм, знам работите върху филм за чесъна?

Филмът за чесъна ще го работим дълго, защото ми се иска да заснемем целия процес, а той е доста дълъг – около 6 месеца. Започва се със саденето в края на февруари и началото на март и се прибира в края на юли и началото на август. Подготовката на земята, прибирането на скилидките, саденето, плевенето и прашенето, ваденето, сушенето и сплитането и продаването, което изисква специфични знания и умения. Това ми се иска да покажа. Как го правят в село Долни Раковец.

Другият филми е почти готов и го нарекохме простичко „Бъдни вечер”. Снимахме подготовката и Бъдната вечеря в село Копаница. Помогнаха ни от читалище „Христо Ботев” Станка Тренева и семейство Зина и Валентин Велинови. Направихме филма, така както са празнували до преди десетина години.

2. Може би сте един от най-големите познавачи на сурваскарите в Граовското поле, къде наистина си заслужава да отиде един теренист, за да види автентични обреди, които изпълняват тези персонажи на 13 срещу 14 януари?

Трябва да имате желание и добра кола, за да  видите как се случва празникът по долината на р. Светля – от Лобош до Кошарево, Долна Секирна и Банище. Или пък по долината на р. Конска – от Батановци и Черна гора до Садовик и Брезник; или по долината на р. Дивлянска – от Земен и Пещера, Дивля – до Мурено и Елов дол; или по селата около Радомир. За ония, които искат да видят това чудо, организационният комитет подготвя график за проявите на 13 и 14 януари. Обаждате се в КИЦ – Перник, получавате по часове графика и тръгвате.

3. Вие сте пряко свързан с фестивала на маскарадните игри „Сурва” – Перник, който от няколко години стана ежегоден. Какво да очакваме в наближаващата Сурва 2012?

Празник. За участниците и за зрителите. Както е било на всеки фестивал.

4. Перник е вече Европейска столица на кукерите и сурвакарите, не е ли време за организирането на един музей там – на зимната масарадна обредност?

Мислено е, но не само за един музей, а за музеи–работилници във всички села. Нали си представяте – във всяко село със сурвакарска група по един малък музей на маската и селото, до нея работилница, място за хапване, две-три селски къщи хотели, добри пътища до селата. В Перник може да има общ музей на Маската – от западните и източните български земи. Идеите за такъв проект съвместно с Провинция Нуоро, остров Сардиния, Република Италия бяха обсъждани преди 2 години. Все си мисля, че този проект рано или късно ще се случи.

5. Освен със зимните маскарадни игри, знам че се занимавате и със събирането на „скрит” (блажен) фолклор. Разкажете малко повече за това?

Като изследовател се занимавам с почти всички дялове на народното творчество. Но, като записвах приказки, песни и други народни умотворения, като четях сборници и в същото време общувах с хората се оказа, че българинът обича да разказва за всичко онова, което се случва между мъжа и жета от кръста надолу. Разказвало се и се разказва. И хората се смеят – над слабостите си, забавлява ги мита за потентността на българина, еротичните истории от близкото минало. Много земни са тези народни умотворения, но ме удивляват усилията на някои народопсихолози, които убедително пишат какви са българите, а подминават сексуалния им живот. По тази тема публично се говори под сурдинка, а хората обичат да я обсъждат по-гръмко. И да им е хубаво. Мисля си така, защото и трите издания на книжката „Скришен фолклор” (третото под заглавие „От дупка, за дупка у дупка”) отдавна не могат да се намерят на книжния пазар.

Филмите „Долината на маските” и „Старовремска жътва” могат да бъдат видени съответно от 15.30 и 18.30 часа на 17.12 (събота) в тазгодишното издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм

Интервюто направи: Тодор Станчев

От 15 до 17 декември т.г. Конферентната зала на Софийския университет „Св. Климент Охридски” отново ще стане домакин на Фестивала на етнографския и антропологичен филм. Второто издание е с тема: Балкани, като от българска страна ще бъдат представени филми на Веселка Тончева, Симеон Мильов, Николай Ненов, Телевизия Туризъм, АГИТПРОП и др. Премиерна за българската публика ще бъде лентата „Нестинари” (2010) на Златолина Семова. Чуждестранните автори са селектирани от Сърбия, Гърция, Турция, Македония и Косово. В трите фестивални дни акцентите падат върху различни тематики като през ден първи фокусът ще бъде към най-свободния етнос на Балканите – ромите, през втория – религията, а в последния ще бъде показана запазената в съвремието традиция.

 Балканите са необятна тема и чрез подготвената филмова програма ще бъдат показани през различни гледни точки.

 Изданието е ориентирано към широката публика и се стреми да подтикне младото поколение изследователи да създават произведения в полето на визуалната антропология. ФЕАФ няма състезателен характер и се организира с популяризаторска и образователна цел.

 Фестивалът се осъществява от Сдружение за културни инициативи в партньорство с катедра “Етнология” към СУ, Академично етноложко сдружение и издателство Вакон. Медийни партньори са списание The Explorer,  Телевизия Туризъм и сайтът see.bg.

 И тази година, входът за трите фестивални дни е свободен.

ИЗТЕГЛИ ПРОГРАМАТА НА ФЕСТИВАЛА И ОНЛАЙН КАТАЛОГА

Поради обективни причини са възможни промени в предварително обявената програма. Актуална информация за събитието може да намерите на тази страница

В програмата не ФЕАФ ще бъдат показани общо три продукции на Телевизия Туризъм, две от които „В Кавракирово с песен на зурни” и „Между полумесеца и кръста” са на Стоян Радулов.

1. Занимавате се с телевизия, правите филми, пишете сценарии, откога и защо го правите?
Започнах при първа възможност. Било е в сферата на фантазиите обаче много отдавна, още от годините, когато майка ми като малко дете ми забраняваше да гледам телевизия, защото не било полезно. Общо взето както сега се случва в отношенията между децата, компютрите и интернет. Подсъзнателно от юношеските си години знаех, че ще се занимавам с нещо такова. Предчувстията ми никога не са ме лъгали. Но и не оставих всичко в ръцете само на обстоятелствата. Подтикнат още в университета да се занимавам с журналистическо писане, с годините развих умения в областта. Години по-късно ме поканиха да пиша за едно малко предаване, с времето му станах и режисьор, и продуцент. Важно е човек да умее да улавя моментите, когато късметът кацне на рамото му и да е готов да поеме отговорността на избора, който прави в този момент. А в Телевизия Туризъм работя почти от началото на възникване на идеята – т.е. близо 3 години преди тръгването на самата програма по кабелните мрежи.

2. Как се роди идеята за такава телевизия?
В случая се сещам се за парадоксалното съчетание „благородна завист”. Защото идеята е на основателя и основен продуцент на Телевизия Туризъм – Георги Крумов – име популярно в журналистическите среди. Но познато и на зрителите – като водещ на емблематични предавания в историята на българската телевизия изобщо каквито са „Частен случай” и „Мреж@та”, като създател на второто, както и на други успешни формати каквито са „Наслука” и „Щабът на еволюцията”. Та му завиждам, защото има смелостта не само да роди идеята за Телевизия Туризъм, но да я преследва осъществяването й почти десет години, да не се откаже въпреки всчки трудности и да поеме смелостта да пусне програмата в години на тежка икономическа криза. Телевизията започна излъчвания през август 2010 г. И нещо повече – никой до момента не си е позволявал да излъчва изцяло авторска, апропо изцяло българска и европейска продукция. Просто до появяването на Телевизия Туризъм това в бранша се е смятало за невъзможно, за химера, просто за непостижимо. Но ето, то е факт. Смятам също, че дълго време това ще остане и единствената подобна телевизия. Защото зад нея стои енергията на креативни и изключително работоспособни хора, на хора с един като че ли загубен вече морал. И това личи в съдържанието на самата програма – още едно нещо, което ни отличава от всички останали. По Телевизия Туризъм няма да чуете негативни изречения, нито злободневна критика. Смятаме, че има една хубава, красива страна, в която живеем едни поначало добри хора и трябва да го показваме, за да не го забравим съвсем.

3. Как се прави медия в България?
Ако се плъзнем по равнинната плоскост, можем да кажем и трудно, и лесно. Банално, но вярно. Всъщност истината е друга. Всичко опира до човека – да знае какво иска, как да го получи и как да го сподели с другите. Медиите изначално са посредници между хората. Така че, ако работиш с трудни хора, по трудния начин, трудно ще направиш каквато и да било медия, още повече пък успешна, и обратното, рабира се. Телевизия Туризъм е факт заради умението на продуцента да открива точните хора за точната работа. А как ще се развият нещата, бъдещето ще покаже. Във всеки случаи идеите не са свършили, а основната тема на телевизията, каквато е България, напрактика е неизчерпаема.

4. Кое е най-дивото място в България, където сте снимали или искате да снимате?
В чисто физически план на практика такова място не съществува, поне в България. Защото България е обходима отвсякъде. Няма непристъпни върхове, нито бездънни пещери. Мащабите са малки. Но има изключително предизвикателни места или ситуации, които си струва да заснемеш. Все още не сме заснели катерене по заледен водопад например. Но не това е важното. Със сигурност ще заснемем такова. Важното е как гледаш на пътуването, на мястото, където си. Виждаш ли интересното, историята и най-вече как да предадеш на зрителя своето усещане, за да му помогнеш да изживее нещо неподозирано, да му покажеш България или някой град от нов ъгъл, или да му припомниш нещо отдавна забравено, но изключително ценно. А иначе местата, където искам да снимаме все още са скрити в главата ми. Когато им дойде времето, съм сигурен, че краката ми ще ме заведат дотам с лаптоп в раничката и с добър оператор.

5. Какво ново и интересно да очакваме по Телевизия Туризъм?
Като една от най-младите телевизии в България на практика можете да очаквате само нови неща. Това са предимно авторска, съвременна и не на последно място модерна и актуална българска документалистика, още много любопитни истории и маршрути. Започнахме нова рубрика за кратки семейни пътешествия, която нарекохме „Посоки”. Смятаме да развиваме и сегментите от програмата, които на практика осъществяват обратната връзка със зрителите. Оказа се например, че рубриката за зрителска фотография „Вашите снимки” стана изключително популярна само за няколко месеца. Развиваме и туристическия сайт www.see.bg с видео картини от България, където зрителите могат да се запознаят с всички подробности и новини около Телевизия Туризъм и нейната програма. А от пролетта на следващата година, в крак с обновяването в самата природа, ще предложим една изцяло нова програмна схема, ориентирана към по-голямо удобство за зрителите и като цяло към по-добро позициониране на нашите поредици.

Телевизия Туризъм (ТVТ) е уникална телевизия, посветена на България. Тя е специализиран форматен телевизионен канал, който излъчва 100 % авторска продукция, предназначена само за него. Тя създава и излъчва собствена ежедневна, 24-часова програма със специализиран информационно-туристически характер, която се разпространява чрез кабелни електронни съобщителни мрежи, а покритието е национално.

Телевизията показва уникалната българска природа, най-красивите маршрути, забележителни гледки от страната, нейната богата история и култура, разкрива много интересни факти, понякога мистерии и любопитни легенди. Програмата на телевизията отделя специално място за семейните пътешествия, приключенския дух, различни изследователски и фотографски експедиции…

Пример за високия професионализъм на екипа е, че още преди да бъдат излъчени в ефир, продукциите на телевизията са носители на Гран при и първи награди от международни и национални кинофестивали за туристически филми.

Телевизия Туризъм е медиен партньор на Фестивала на етнографския и антропологичен филм

Веселка Тончева е доц. д-р в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН. Докторската й дисертация на тема: „Музикалният фолклор на българите мюсюлмани от Тетевенско” е първото задълбочено изследване на музикалната традиция на тази конфесионална група. Автор е на монографията „Фолклористът Николай Кауфман” (2005). В периода 2000-2010 г. работи като сценарист и сътрудник в различни рубрики за класическа музика и традиционен фолклор в БНТ. През 2005-2006 г. реализира сравнително проучване на формите на представяне на музикалния фолклор по националните телевизии в България и Македония. През 2006 г. работи върху проект на тема: „Българите във Виена – музикален фолклор и национална идентичност”. От 2007 г. насам изследва традиционната култура на българите от областта Голо Бърдо, Р Албания, чийто резултат са книгите „Българите от Голо Бърдо, Албания. Традиции, музика, идентичност”, част 1 (2009, автор В. Тончева) и „Българите от Голо Бърдо, Албания. Език, обредност, музика”, част 2 (2011, съст. В. Тончева). Автор е на филми за българския фолклор и традиции: „Бистришките баби – шедьовър на ЮНЕСКО”, „Пречистването”, „Живата вода”, „От седянката до жура”, Легенди за цар Иван Шишман”, „Писаната булка”, „Къната”, „Сурва – ритъм и звук”, „Край Дунава”, „Средо зиме, по Коледа”, „Гайдите на Родопа планина”, „Голо бърдо – непознатите българи” и др.

1. Занимавате се с музикална антропология. Разкажете нещо повече за това направление за науката за човека?
Занимавам се с етномузикология, с музикална антропология, с етнология – полето на интересите ми е всъщност доста широко. Аз започнах научните си занимания като етномузиколог с конкретна компетентност, получена в Държавната музикална академия, но в процеса на изследователското ми израстване в областта на традиционната култура, бих могла да кажа днес, че съм и антрополог. Този подход при изследването на музиката, в т. ч. и етномузиката, като част от културата и културно-историческия опит на човечеството, е свързан с отношението музика – човек, в центъра му стои човекът – музициращ, слушащ, възприемащ, употребяващ и предаващ музикално знание. Музикалната антропология се вглежда и в музикалните нагласи и търсения на човека, в човешкото поведение при създаване или интерпретиране на музика, в езика на музиката, който изразява и културна идентичност. И всичко това, отнесено към по-стари или по-нови пластове на традиционната устно предавана музика, е още по-интересно и разкрива културни и общочовешки модели.

2. Интересувате се и от медии, кога беше първото ви съприкосновение с камерата?
Първата ми среща с камерата беше още през 2000 г., когато Св. Авдала – тогава продуцент в БНТ, ме покани да се включа в отразяването на Международния фолклорен фестивал в Бургас. Нямах никакъв журналистически опит, но интересът ми към визуалното, както и музиколожките ми познания постепенно ме потопиха в телевизионната работа. Започнах като сценарист, водещ и репортер при изработването на филми за Международния фолклорен фестивал Бургас, за Седмицата на американската музика в България, за Европейски музикален фестивал, за клавирния фестивал за съвременна музика ppIANISSIMO, за Фестивала за съвременна музика Musiсa nova и др. Тогава се роди и рубриката “Музика и ритуал”, в която се представяха гостуващи чужди групи и техния фолклор – Китай, Япония, Индия, Индонезия, Корея, Турция и др.

И така от чуждите – към българските ритуали и музика. По идея на Св. Авдала и режисьорката Е. Минкова се появи рубриката “Ритуал и музика”, запознаваща с различни елементи от българската фолклорна култура (софрата, кърпата, косата, китката, пътят, хлябът, нишката, шевицата, огледалото и мн. др.), както и отразяваща все още живи обреди и обичаи от различни краища на България (нестинарство, Коледа, кукери, надпявания и т.н.), в която аз бях по-скоро сътрудник. Натрупването на този опит доведе и до авторските ми филми от последните четири години.

3. A за кой фолклорен елемент още искате да направите филм?
Дали ще бъде елемент или предмет (какъвто е случаят с филма ми за хурката), дали ще бъде момент от действащ ритуал или все още жизнена легенда, свързана с място или личност – струва ми се, че не трябва да се ограничаваме. Идеите се раждат от досега ми с тази материя, от изследователската работа на терен, от срещите с хора, от наблюдаването на все още живи традиции или при документиране на наследствено предавано знание. По-важното е това да се случва, да има такива филми, да разказваме за познатите или не толкова познати страни на традиционната ни култура, за да не губим паметта за себе си.

4. Как избирате темите в полето на визуалната антропология и има ли нещо върху което работите в момента и за в бъдеще?
Вече споменах, че изследователската ми работа и теренните ми проучвания дават „хляб” на визуалната антропология, в чиито „води” очевидно също се чувствам добре. Това обикновено са теми, които са ме впечатлили в работата ми, а изразните средства на визуалното от една страна, и от друга – възможностите, които дава медията, са начин научните резултати да бъдат популяризирани, да не останат затворени в специализираните списания, сборници и книги, които се четат от сравнително тесен кръг от заинтересовани. В момента (и научно) се вълнувам от традициите и музиката на у нас недостатъчно познатите области Голо Бърдо (Албания) и Гора (разположена между Косово, Албания и Македония) и много ми се иска да направя истински филми за тях – с професионално заснемане и режисура. Но това е въпрос и на финансиране, и на организация, тъй като достъпът до тези села е труден. И все пак, съхранеността на уникални традиции и обредност в тези области е достатъчен мотив за мен като изследовател и автор.

5. Има ли място фолклорът в съвременните ентъртеймънт медии?
Този въпрос едва ли има еднозначен отговор – в моите представи има и трябва да има, но попитайте медийния мениджър и той ще ви каже, че такъв тип съдържание по-трудно се пласира, в сравнение например с познатите реалити или развлекателни формати. И моите наблюдения върху представянето на фолклор по телевизиите у нас и в съседни балкански страни го показва – в частните медии освен концерти на фолклорни (или фолк) изпълнители, друга възможност за представяне на фолклор почти няма. А погледът на визуалните антрополози е много по-задълбочен и разкриващ същността на една култура, каквато е традиционната, или пък е достатъчно проницателен към съвременните й трансформации и раждащите се нови традиции днес.

6. Като етномузиколог, какво мислите за съвременните интерпретации на българския фолклор на групи като Оратница, Кайно йесно слонце, Булгара и др.?
Харесвам ги, особено ако в тях личи професионализъм. Мисля, че това е един възможен начин тази музикална култура да стане позната на младия човек, да бъде разбираема за него. Аз съм се занимавала частично и с изследване на етноджаз – по време на работа по изследователски проект във Виена се запознах с музиканти като Александър и Константин Владигерови и акордеониста Мартин Любенов. Смесването на български музикален фолклор и джаз например, или друг популярен музикален стил разширява периметрите и на двата типа музикално мислене, разрушават се и се преобръщат установени представи. И е трудно да се даде единна дефиниция за тези явления от нашата, а и от балканската сцена, както и рецепта за успешен резултат, всичко е въпрос на подход, на индивидуален стил, на хрумки, талант и оригиналност.

Интервюто направи: Тодор Станчев

Филмът е озаглавен „Memories Without Rememberers” (2005), а действието се развива в Източна Индия, където през 80-те години на миналото столетие е прокаран път до отдалечените села на област Ганджам, щата Ориса. До този момент, без да е обезпокоявано за своя светоглед, тук живее племето сора. Направената връзка с хората от равнините, довежда в земите на сора християнски мисионери. Културният сблъсък означава структурна промяна в племенното общество. Филмът разказва, как днес близо 90 % от младите хора напълно са изоставили старите традиции и шамански практики, за сметка на християнството, проникнало чрез католици, баптисти и петдесетници.

Премиерата на продукцията на Алба Мора и Анна Санмарти е през 2005 г. по испанската телевизия Каталуния, след което филмът участва в различни фестивали за документални и етнографски филми.

Memories Without Rememberers / 2005 / 27 мин. / аудио: езици сора и ориа, аглийски, субтитри: английски, източник: albamora.com

Забележка: Преди да прескочиш финалните надписи, обърни внимание на музиката, която е някак си по-близка до нас.

ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ

Нощното издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм стартира, както е обявено по програма, точно в 21 часа с филма „Сънувам старци”. След историята за съвременните карловски кукери, на стената се завъртат образи от едно друго време. От презентацията на Националния етнографски музей гледат лазарки, косачи и стари рибари от началото на миналия век, а родопската музика, която им приглася, кара и най-забързаните минувачи да забавят крачка поне за минута.

Гвоздеят в програмата е, разбира се лентата на големият визуален антрополог Асен Баликси – „At the Autumn River Camp”. Филмът от поредицата за канадските ескимоси, показва нетсилик в края на есента, когато те правят заслони от сняг в речните долини. Гъските вече са си отишли, но тук-там, в тундрата все още могат да се видят мускусни бикове. Докато Итимангнарк и останалите мъже отиват с копията си на риболов, жените събират мъхове за огън и светлина в изградените снежни домове. Аудиовизуалните картини, не се нуждаят от превод, за да ни доближат максимално близо до ескимоската действителност от 60-те години на миналия век.

Партньори на гостуващият в Пловдив фестивал бяха Общински институт „Старинен Пловдив” и Института за етнология и фолклористика с Eтнографски музей при БАН.

Click to view slideshow.

Пловдивският ФЕАФ ще стартира с продукцията на Адела Пеева и Иглика Мишкова „Сънувам старци”  (2010 г., 27 мин., аудио: български език). Филмът разказва историята на бай Иван от село Сушица, който вече няма да облече кукерските одежди. Но приятелят му Дечо е решил да му направи подарък, като е изработил макет на кукер облечен в костюма, носен от бай Иван за празника. Така символично бай Иван отново ще е сред „страците” на Старчов ден в Сушица. Филмът e заснет по проект „Открит музей” на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН.

Следва презентацията „Празниците и делниците на българина“ с непоказвани фотографии от началото / средата на миналият век от архива на Института за етнология и фолклористика с Eтнографски музей при БАН в съпровод на автентична музика записана „на терен”.

Програмата на ФЕАФ ще завърши с части от Тhe Netsilik Eskimo series на проф. Асен Баликси (1967 г., 2×30 мин., аудио: ескимоски език). Филмите показват традиционния живот на ескимосите от групата Нетсилик от района на Пели Бей в канадска Арктика. Снимките са направени между 1963 и 1965 година под режисурата на Асен Баликси, като специалист етнограф от университета в Монреал. Кадрите представят естествени звуци от региона и бита на ескимосите, чиято реч не е преведена на други езици, позволяващи на зрителя максимална близост до терена. Серията от близо 11 часа проследяваща един календарен цикъл от живота на ескимосите, влиза в образователната програма в САЩ за средните училища под названието Man: A Course of Study (MACOS).

Нощно-музейното издание на ФЕАФ се осъществява в партньорство с Общински институт „Старинен Пловдив” и Института за етнология и фолклористика с Eтнографски музей при БАН. За повече яснота по останалата програма за Нощта следи официалния сайт gallery-night.info.

Лентата „The Popovich Brothers of South Chicago” (гледай тук) е портрет на семейство музиканти от сърбо-американската общност в Южно Чикаго. Братята свирят заедно от 1926 г. и са ученици на един от първите преподаватели по тамбурица в САЩ – Георги Качар. Филма показва важната роля на музиката в сръбските общности в САЩ, както и някои трудни моменти от живота на музикантите.

През 1976 г. хиляда и двеста сърбо-американци се събират в Чикаго за да отпразнуват половинвековният юбилей на групата. Само няколко месеца по-късно най-младият от братята Попович – Марко почива и групата престава да свири. Това събитие означавало и край за лентата, когато един ден създателите на филма получили телефонно обаждане от една от сестрите на Попович, че групата отново е започнала да прави музика …

Филма  излиза през 1978 г. и е съвместна продукция на Мартин Кейниг, Етел Райм и Джил Годмилоу.

Мартин Кейниг е американски етнограф и етномузиколог, който работи у нас между 1966 и 1979 г. За този период е обиколил не само България, но и целите Балкани, където прави множество фотографии и записи на автентичен фолклор. Един от аудио записите е на Валя Балканска от родопското село Арда с песента „Излел е Дельо хайдутин”. Години по-късно изпълнението вече е част от Златната грамофонна плоча, която лети на борда на Вояджър 1, не без намесата на Мартин, а своеобразната капсула на времето бива предназначена за всякаква форма на извънземен живот или за хора от бъдещето, които биха я открили. През 2006 г. Кейниг се връща в България с фотографската изложба „Гласове и образи от България” състояла се в Националният етнографски музей. При последното си посещение американецът обеща да се върне скоро за нова подобна изложба.

Етел Райм също е етнограф и етномузиколог и работи заедно с Мартин по още няколко филмови проекта. През 1960 г. основава и пее в женския вокален ансамбъл Pennywhistlers с който правят записи на традиционна идиш, руска и балканска музика.